Преди година и 10 месеца бях с поне 12 кг по-слаба, като днес съм не повече от 55. Преди година употребявах наркотици, играех игри на 2 телефона, 1 таблет и 1 лаптоп. Преди година и 10 месеца на този ден се карах с приятелят си в най-токсичната и унищожителна връзка в живота ми – връзка, в която наистина успях да погубя себе си. Или може би преди 22 месеца в този ден му изневерявах с тогавашния бивш… Е, няма особено значение. Преди година и 10 месеца бях скелет, изпит душевно и телесно, скарана бях със семейството си, света и със себе си. Мразех всичко и всички и си мислех, че обичам онзи човек, когото чаках да се прибере да ме надруса и за единия секс и накрая да ме гушне, защото дяволски имам нужда да се чувствам обичана…
Исках нещо да се промени, виждах, че всичко е зле, не знаех обаче какво се случваше и то прогресираше и задълбаваше. В дните, в които не употребявах бързах да се нахраня и да се наспя за десетки часове, защото знаех, че пак ще дойде онзи миг, в който ще употребя и пак няма да спя и ям с дни. Беше нещо наистина кошмарно и за мен, и за хората около мен. Погубвах се, страдах, удрях се, унижавах се, а когато моят човек ме гонеше от тях, аз тичах след него, молех се за любов, само да ме гушне или… каквото там се нарича. Май се нарича болест, а не любов.
В края на август пристъпих прага на кабинета на Павел Павлов, в който бях отишла по някаква случайност, просто защото бях зле отново от друсане и не можех да отида на педикюр на края на града. Та мама ми предложи да отида да си поговоря с някого. Аз нали обожавам да говоря и да има някой, който да ме слуша, прозвуча ми перфектно, пък и вече бях отменила часа за педикюр в последната минута. Отидох, говорих. Втори път отидох, човекът ме пита какво искам от него… аз отвърнах “да не живея нито с приятеля си, нито с нашите”. И тогава той ми каза: “добре, ела в центъра”. Не знаех какво означаваше всичко това, но просто отвърнах “добре, поверявам ти живота си”. Сега разбирам, че това не беше никаква случайност – а Бог !
Оправих си нещата, моят човек беше много нещастен, че го оставям, аз също (че го оставям), но нещо в мен крещеше – не спирай, не се отказвай… и истината е, че дори и да нямах идея какво е това място и какво в действителност представлява, аз повтарях “това е единственият начин, няма друг, така ще бъда добре и няма сила, която да ме спре”.
Благодаря на Бог, че нищо не ме спря!
На третия си ден в център за възстановяване “Само днес” вече си бях стегнала малката раничка, с която съм и до ден днешен, и реших, че ще прескачам оградата и ще вървя пеша до Варна, където ще отида при голямата ми любов.
Слава Богу – това не се случи.
Минаваха дните… беше тежко! Всичко ми липсваше – нямаше мама, която да ме дразни, нямаше го моя човек, нямаше ги и приятелите – другите употребяващи, котките ми не бяха там… нямаше музика, нямах телефон, дрога нямаше, игри, хазарт, никого не можех да гушкам, абе голяма мъка и страдание.
Караха ме да чистя, да се съобразявам с някакви хора, да правим някакви групи, да пишем някакви неща, да ги четем, домашни да се пишат. И нямаше къде да се скриеш – всичко беше просто една къща с двор – не можеш да си починеш от всичко това, просто няма къде. Скараш се с някого – търпиш го, та даже и спите в една стая – кошмар!!!
На третия месец излязох за пръв път – тогава нямах право, но се обадих на моя човек. После имаше последствие – три дена да не говоря (в центъра), гък да не кажа – ПАК КОШМАР. Аз не мога да не говоря, но справих се – така правя аз, справям се!
На четвъртия месец ми позволиха да се видя с него за час – имаше само една молба към него – да не е пил или друсал нищо. Та, дойде… миришеше на алкохол! Отврат!
Да си кажа честно, нямах си и на представа как може да се обърне цялостното виждане и отношение към нещо, към някого или към всичко… за едни четири месеца, но четири… в които бях трезва! Нещо много важно!
Прибрах се в центъра и още на първата терапия Павел ми заяви, че сега е редно да се отделя емоционално от него. Разбрах!
В продължение на месец се правиха 100 групи, търсих какви ли не обратни връзки от всички в центъра, репетирах, молех се. И на петия месец излязох с една цел – да скъсам с него. Та познайте – и това успях! (Забравих да кажа, че започнах още на втория месец да ходя на църква, взех първото си причастие след първата си изповед! Беше вълшебно!)
Та, оставих го и оттам продължих напред. Изкарах програмата в пълния си вид – 9 месеца!
Много рядко ми писваше в центъра, аз от самото начало обикнах процеса и всичко в него – с всичките правила, график, всички принципи и всички неща, които ни казваха, че трябва да правим, за да останем чисти! Правих ги, не всеки ден, и днес не правя всички, но знам, че когато не ги правя – греша. И бързам да се поправя. Страх ме е. Страх ме е от употребата, страх ме е да се върна там – не мога да си го позволя.
Станах доброволец в центъра, вече завърших като резидент, а и центъра се премести на ново място. Изкарах курс за неврофийдбек терапевт – диагностика и изследване на мозъци. Продължих да ходя на терапии при Павел, аз безкрайно много обичам този човек – както и Милена, и с цялото си сърце и душа им се възхищавам. За мен Павел се оказа човекът, който ме спаси, но пак казвам – това чисто и просто си беше Бог и никоя човешка сила не би могла да направи това, което Бог направи с мен! И прави всеки ден!
Водя сбирки на групи за взаимопомощ – служа, а от година съм и секретар на същата група! Хубаво е! Помагам и това помага на мен! Променям се всеки ден, израствам, вдъхновявам се! Успявам да се погледна и да кажа в огледалото “обичам те”- нещо, което преди почти 2 години ме разплакваше и отвращаваше!
Бог ми изпрати това изпитание да ми покаже явно, че мога. Мога да се справя и всъщност аз никога не съм сама. Има десетки хора, които ме обичат и обичам, те са зад мен във всеки един момент.
Сега обмислям какво е редно да предприема занапред. Знам кое със сигурност е най-правилното нещо – да поверя волята и живота си в ръцете на Бог.
Аз съм зависима, днес обичам живота!
Трудно ми е, но всичко е толкова красиво… Постигам много неща, гордея се със себе си и най накрая съм гордостта на семейството си! И на Павел!
Благодаря!