Из обърканите хроники на един зависим.
Бележка на автора – главите в разказа са разбъркани, защото животът на един зависим е объркан. Само петата част е на мястото си, защото “кашата” е вече оправена.
Част II: Прозрението: Някъде в средата на лято 2018 г.
Отговор на въпрос зададен ми от Вили (моя позната от ученическите години още), автентично пратен по вайбър преди повече от три години. Времето когато, бях влизал в център 2 пъти и ходих на сбирки на АА (Анонимни алкохолици), но не виждах все още как да се измъкна от АДА, в който се въртях:
– Вили, от онзи ден, когато бяхме в „Бодера“ в главата ми ехти един въпрос от теб – „Кога стана това с теб? Бяхме заедно 20 години, пиехме заедно, правихме всичко заедно“.
– Вие пиехте, за да разпускате и да се забавлявате. Аз съм пиел върху чувствата си и съм потискал комплексите си.“
Така съм се чувствал по-значим и съм си създавал изкуствено самочувствие. Аз съм бил различен. Усмивката ми е била на база употреба. Това ме е хранило. Давало ми е сила да се чувствам нормален човек, който заслужава да бъде част от общността, в която се е намирал. Всичко в мен е гниело, било е гнило много по-отдавна, от началото на злоупотребата ми с алкохол. Ниското ми самочувствие се е захранвало от постиженията на моя живот, дошли благодарение на това, че съм употребявал и съм бил по-решителен, а и съм бил голям късметлия. Но късметът и успехите ми са били сделка с дявола. Сделка, за която рано или късно трябваше да платя. Всеки ми казваше колко съм бил добър. Красива фраза увита около бодлите на букет от рози. Звярът е бил в мен, не го познавах, бягах от него, криех се. Исках да изчезне, но той ме преследваше навсякъде, където отивах и съм го таял в мен без да знам в началото за неговото съществуване.
Сега вече е различно, познавам го. С това ужасът ми в душата стана неумоверно по-голям. Сам не желая да си го призная и да кажа – да там е, той съм аз. Лицемерие до небето и продължава, и продължава. Искал съм да бъда някой друг на подсъзнателно ниво, показвал съм го този „другия“ пред всички. Не съм и подозирал, че го правя. Това се е било срастнало с мен и не съм го забелязал даже и в огледалото. Все си мислех през последната година и половина, че съм наредил кубчето на рубик правилно и го обръщах от другата страна – онази бялата и едното малко квадратче все беше червено. Сега се страхувам, искам да съблека кожата си и на нейно място да ми порасне нова по-добра, по гладка. Това и да стане, ми е напълно ясно, че пълнежът ще е същия. А аз от него и на луната да отида няма да избягам.
Част IV: Приемането: Периодът след завършване на програмата на ТЦ“Само Днес“:
Официалната дата на завършване на програмата ми беше 15.11.2020 г. На следващият ден Милена ми се обади и ми каза, че единият консултант е със съмнения за Ковид 19 и ако искам да отида като доброволец, както се бяхме разбрали по-рано, трябва да си направя тест. При отрицателен такъв имам два избора – да не идвам в центъра в рамките на 1 месец или да остана 24/7 за известен период от време. Причината беше, че ще се ограничат посещенията на външни лица на територията на центъра, предвид усложнената епидемична обстановка.
Все още изплашен от горчивия си опит на 2 завършени програми и пробивите ми, реших да остана в центъра. Не се поддадох на онова „ Аз искам“, което ме проваляше предните пъти, а на това кое ще е по-полезно за мен. Бях свършил много работа в центъра, но страхът си стоеше. И така, вече бях наясно, че ако не се съобразявам с моята болест, ефектът пак ще е негативен. Всичко друго беше на втори план. Наясно бях, че ако не се грижа за нея всичко останало в моя живот ще се провали отново с гръм и трясък.
Преди да дойда в центъра живеех три години в София, предшествани от дълги години във Варна. Желанието ми беше да се върна пак в София, защото този град ми е любим. Не се съобразих и с този си план от графа „ Аз искам“ и реших поне за една зима да остана във Варна и да съм близо до центъра. Стремях се да правя това, което ми е полезно и да изпълнявам препоръките на терапевтите. Малко и постепенно започнах да усещам разликите в себе си и това ми харесваше. Колкото повече време оставах чист, ставах все по-благодарен за това. Не исках да го губя за нищо на света, и на Марс, и на Мелмак даже. Върнах си живота малко по малко. Възстанових връзката със семейството си. Заобградих се с нови приятели. Бях въоръжен с търпение и си давах време. Стъпка по стъпка напред.
В един момент Милена и Павел ми предложиха да работя в центъра. В моята глава все още беше мисълта да стоя в този град още малко и да се връщам в София. Пак избрах разумното, макар да беше трудно, защото знаех, че след като започна работа във Варна, другият град става далечен мираж. Наясно бях, че ако помагам на хора, които се намират в моята ситуация, това ще ме пази чист. Постепенно започна да ми харесва. Мотивираше ме факта, че целият екип в лицето на Павел и Милена са отдадени на една кауза, а именно да помагат без користни цели. Ставах все по-благодарен, че съм чист. Най-накрая виждах другата страна на монетата и всичко беше прекрасно. Не желаех, и не желая да хвърлям отново „ези – тура“.
Част I: Лутането: Периодът преди първото ми лечение.
В ученическите си години бях срамежлив, страхлив, с ниско самочувствие и много комплексиран. Бях грешка на природата в главата си – погледнато от днешна дата. Абсолютен аутсайдер. Тренирах професионално и имах голям контрол от треньорите. Алкохол употребявах максимум един път в месеца. После станах студент в НСА “Васил Левски“. Преоткрих свободата и почнах да жъна каймака на студентския живот в студентски град. Алкохолът и марихуаната станаха мои много добри приятели. Помагаха ми да се впиша в компаниите, да бъда забавен и отпуснат. Комуникирах с момичетата по-свободно. Тогава минах от страната на „готините“ в моята глава – тези, които правят най-яките купони с най-красивите момичета от потока; тези, заради които гонят 120 човека от лекция; тези, които просто са „най“.
Този ритъм продължи години. Спортът отдавна изчезна от моя живот. Започнах работа и това не ме спря. Всички около мен пиеха и пушиха – групата ми от университета, колегите на работа, приятелите ми от Варна. Смятах, че това е най–нормалното нещо, което може да прави някой в този живот. Не съм чул някой от тези, може би стотици хора, с които съм употребявал да е станал зависим. Проблемът беше, че в един момент започнах да губя малко по малко себе си без изобщо да го подозирам.
След завършването ми на магистърска степен в НСА забелязах, че ставам параноичен от марихуаната и я спрях (по онова време беше в пъти по-лека от това, което се предлага сега). Спрях я и не усетих как увеличих алкохола. Той стана моя едноличен крал. Успоредно с това имах сериозна връзка. Върнах се във Варна и станах старши преподавател по спорт и треньор по плуване в местен университет. Започнах и малък бизнес. Имах прекрасни родители и сестра, и сносна кола, и апартамент без кредит, и добро финансово положение. Имах всичко, което му е нужно на един човек да живее добър живот в България. На 33 години имах неща, които някои хора цял живот не могат да постигнат, колкото и кадърни да са. Въпреки това не бях доволен от никой и от нищо. Алкохолът вече ме беше завладял. В мен беше черно и пусто, и запълвах тази дупка с все повече огнена течност. Загубих напълно себе си. Постоянно живеех в гняв, недоволство и негодувания. Тук някъде беше и моят ВРЪХ на възход и падение.
Следващите години започнах да губя нещата от моя живот бавно и качествено едно по едно. Десет годишна връзка, продадох бизнес, разбих емоционалното състояние на още едно момиче, което беше готово да остарее с мен. В един момент реших, че не може така и започнах сам да се „боря“ с проблема си. Бях убеден, че ще се справя, както с всичко до сега в живота си. Това се оказа най–голямата ми грешка и кошмар – да се изправя сам срещу алкохола. Нещата станаха още по-зле и накрая ме уволниха от Университета. След седмица бях на първото си лечение в център. 100% бях сигурен, че ще е и последното. Уви… пак исках да правя нещата по моя си начин без да се вслушвам в обратните връзки на хората с по–голям опит и водовъртежа ме засмука още по-мощно…
Част III : Предаването: Програмата ми в ТЦ „Само днес“
Седмица преди да постъпя бях излязъл от поредния няколкодневен запой, предшестван от месец без употреба. Така бях от доста време – оставах чист месец и нещо и после няколко дни зверски запои, и после пак чист, и пак запой…
Събудих се една сутрин леко изтрезнял в огромно самосъжаление, тревожност и чувство за провал (тези състояния си бяха вече перманентни от доста време, независимо дали съм в чист период или употребявам). Уплаших се, че два дни по-рано се бях качил на колата добре почерпен и ударих бордюра на един софийски булевард. Спуках гума и зарязах колата през два квартала от нас. Карах с 40 км и не удържах колата в пътя. Замислих се, че ако ме бяха хванали полицаи или недай се боже да бях убил някого, сега щях да съм в затвора. На всичко отгоре вече ми бяха отнели веднъж книжката за шофиране след употреба на алкохол. Вип килия при „ бай Ставри “ ми беше гарантирана.
Месец по-рано бях разбрал, че Павел и Милена имат нов център и реших да звънна на Павел. Не исках отново да влизам в център. Преди това бях влизал 3 пъти в един и същи център и един месец в друг, където се запознах с тях. Този път исках да направя нещо различно и на различно място. Звъннах и се уговорих с Павел да вляза след седмица. Той тогава ми се изсмя. По-късно разбрах защо – обаждат му се хора, че ще постъпят на другият ден и не идват, а аз му говорих за след седмица. Имах важни неща, който да свърша в София преди да постъпя.
Тази седмица в емоционален план може би ми беше най–трудната в живота. Имах чувството, че душата ми се разкъсва на милион съставни части. Нямаше колебание, че ще се отметна от уговорката ни, колкото и да исках вътрешно да не ходя отново в център. Бях пил алкохол за последно – три дни преди да се присъединя към редиците на ТЦ “Само днес“. Все още имах някакви принципи. Не желаех да влизам употребил.
Така на 15.05.2020 г. ме приеха. Ужасен ден! Тръпки ми минават по гърба, докато пиша. Бях смазан като от поточна машина за пресоване на желязо. На следващия ден бях доста по-спокоен. Взех решение, че щом съм тук, съм се доверил на тези хора и това се налага да го следвам неотлъчно. Групата беше сплотена. Много си помагахме, а това е най-важното за едно възстановяване. Груповата терапия е в основата на работата тук и това ми помагаше много. Милена ми стана личен терапевт. Въобще не знаеше с какво се захваща. Въпреки съпротивите си правих това, което ми казва, а то често не ми харесваше. Групата и екипът ми помогнаха много. Бях решен да следвам пътя, който ми показват, без да се правя на по-умен, както преди. Приех това за последен шанс да променя нещо в живота си.
Много ми допадна как работата е насочена само и единствено към общата ни цел, за която сме се събрали на това място. Дойдох за нещо различно, но и за секунда не подозирах колко различно и иновативно е това, което предлагат Милена и Павел. Успяха да ме спечелят и им се доверих на 100%. Виждах колко е истинско и чисто всичко, неопетнено от користни цели. Предадох се в ръцете им и ако ми кажеха да скоча от тази скала, защото това ще ме запази чист – щях да скоча. Предложиха ми индивидуална програма без аналог в България, защото от това имах нужда, за да не свърши всичко бързо и безславно, както при предните ми лечения. Даже много рискуваха с мен, но всичко това даде невероятен резултат и ме изстреля като ракета към космоса. Бях си наумил да съм три месеца, защото видиш ли имам стаж в друг цетър, а накрая останах цели шест месеца. Така прецениха те, а най-важното за мен беше да не решавам аз, защото решавайки сам до сега, видях какво стана.
Част V: Просто днес:
И ето ме днес 22.02.2022 г. стоя под карантина затворен в апартамент. Имам още 7 дни заключен сам. Въпросът е, че макар и зад залостена врата аз се чувствам свободен. Душичката ми е жива. Приел съм ситуацията такава, какво е и тя не зависи от мен. Не се ядосвам, не псувам. Ще мине. Важното е, че съм чист и се чувствам истински благодарен за това, което имам в този момент и това, което съм. Виждам колко прекрасен е живота и реалността, които ме заобикалят. Няма я мъглата. Приел съм ги и вече виждам хубавите им страни. Преди щях да беснея, да обвинявам света колко е несправедлив и да се чудя защо господ ми причини това – да се разболея точно в този момент. А колко алкохол щях да попия не ми се мисли. Щях да си нарушавам карантината и да ходя до магазина за безценното си питие. Сега се чувствам длъжен да не ръся вирусчета навън и да заразявам нищо неподозиращи хора. Стоя си у дома и смятам, че съм най-големия късметлия.
П.Х.Х. 41 год