На гости ни беше Нина.
Нина лекува своята алкохолна зависимост в Терапевтичен център „Само днес“, където прекара седем месеца. Миналата година тя завърши резидентната си програма и сега идва като доброволец, за да споделя личния си път и да подкепя резидентите в тяхната важна мисия.
Ето какво Нина поиска да сподели.
Моят път в „Само днес“
Здравейте, казвам се Нина и съм зависима, алкохоличка.
Отдавна съм си го признала това – уж, и почти 20 години се опитвах с най-различни методи и средства да се справя, да „контролирам“ моята зависимост. Понякога успявах за година, понякога за 3 месеца, и за по една-две седмици. И всеки път пробивът ми ме довеждаше до все по-окаяно състояние, докато не се разболях от Хепатит С и окончателно потънах в депресията си и нежеланието да правя каквото и да е, освен да пия, въпреки „гостуването“ ми и в реанимация за 7 дни…
Постъпих в Центъра и неговата общност на 7 декември 2024, водена единствено от някакво си останало чувство за отговорност пред близките ми – напълно загубила себе си, крадла, лъжкиня, без самочувствие, без мечти, емоционално напълно дисбалансирана, смачкана отвсякъде. Не изпитвах отдавна чувства като радост, любов, щастие – не ми се говореше, не можех да се усмихна, дори не можех да се зарадвам истински на внуците си… Не смеех да опазвам собствените си граници. Бях едно нищо. Имах единствено някакво си желание най-после да осигуря на близките си спокойствие за определено време и в началото не знаех дори, че ще изкарам цялата програма. Благодарна съм на Мy Divine (от дивна – чудна, божествена - така наричам висшата си сила), че ми бе оставила поне капка здравомислие, за да осъзнавам, че ако не съм в изцяло защитена среда, защото нямах доверие на себе си, лечението на хепатита ми ще бъде хвърлено на вятъра, а Здравната каса не би ми отпуснала втори път скъпо струващите (десетки хиляди лв.) лекарства.
Благодарение на всеотдайната и професионална помощ на всеки един член от екипа на „Само днес“ постепенно постигнах известно равновесие. А в атмосферата на групата резиденти, след като видях, че Коледа може и тук да се празнува и че другите истински се радват на празника, навръх Нова година при една игра на филми се засмях истински и почувствах групата и общността като свое семейство. И така лека-полека, стъпка по стъпка тръгнах по програмата за възстановяване. За 1 март вече заедно с психотерапевта ми Зоя правех мартеници.
После започнаха кризите, които сякаш досега не ми бяха познати. Безсънни нощи, в които достигах до твърдото решение на другия ден да си тръгна, или да умра, за да свършат обсебващите ме мисли и изгаряща болка в душата; за да не скачам от най-сладкия си сън, когато е време за медитация; за да не се налага да се напрягам да схвана всичко на лекциите в групите (а всъщност по-късно осъзнах, че сама съм се стремила към перфектност, съвършенство – неща, които за човека от този свят са недостижими, бих казала дори ненормални).
Съпротиви имаше много и колкото повече напредвах във възстановяването, толкова по-скрити и коварни бяха проявленията на „мистър Хайд“. Но постепенно се възприех като „студентка по психология“ и така започнах да намирам себе си, своите цели тук и сега, своите мечти, да избирам от многообразието от предложените в „Само днес“ алтернативи на стари навици тези, които ми харесват.
Спомням си как се страхувах в началото, че един ден трябва да вляза в кухнята – та аз не бях готвила у дома повече от 6 месеца. Съмнения, колебания, страхове, сривове и възходи на емоциите, но преоткривах и света, и хората, и нови приятели, започнах да виждам и да се радвам на цветята, птиците, на кратките разходки.
Винаги получавах добри съвети от консултантите, психотерапевта си Зоя и в кабинета за неврофийдбек терапия - и от всеки от екипа, и от самите резиденти. Чрез програмата в Центъра успявах постепенно да създавам баланс между работа и релакс.
След относителното ми физическо възстановяване и мисълта „ О-о-о, добре съм си вече!“, преживях много нови за мен „странни състояния“. В моменти на самоувереност внезапно в главата ми се прокрадваше тънко вайкащо се гласче: „Аз вече не мога да бъда нормален човек, няма да мога да пия“, а към 5-я месец от възстановяването цяла една седмица ходех като пиян морков и за първи път чух за паметта на тялото. Но от един момент нататък постоянно имах чувството, че програмата е създадена специално за мен и че целият екип работи само за мен (е, пак проява на егото ми). И чудесата започнаха да се случват.
Постепенно започнах да участвам в доброволчествата, в ходенето на литургия, а после и на сбирки на АА. Така осъзнах, че е жизнено важно за мен е да се доверя изцяло на програмата и да напусна Центъра след приключването ѝ – след преценка от страна на екипа. И сега никак не съжалявам, че вместо очакваните 6 месеца останах още един – за постигане на по-голяма увереност за ресоциализацията ми.
Сега продължавам да следвам простичките стъпки на програмата, ден за ден. Пиша планове за деня и оставям висшата си сила да ги подреди по най-добрия за мен начин. Набелязвам и цели – мечти и занапред и ги оставям в ръцете на Мy Divine, защото от опита си в „Само днес“ научих, че тя се проявява и чрез общността в „Само днес“, и чрез хората, които срещам, и чрез груповото съзнание на сбирка на АА, и чрез моите близки, и денят ми се подрежда по най-най-добрия за мен начин.
Пътят към възстановяването ми от алкохолната зависимост не е просто спиране на пиенето – това беше и все още е процес на преоткриване на себе си, на света, изграждане на нови навици и намиране на смисъл без субстанцията. Понякога по-труден, друг път – лесен и забавен, пътят ми в „Само днес“ ме доведе до преоткриване на неща, които съм знаела, но алкохолът бе изтрил от моята памет, до желанието да уча и да се развивам, накратко - до пълна промяна в цялостното ми възприемане на света - не от позицията на егоцентричната ми гордост, а с мисълта за единство, взаимосвързаност и равновесие в отношението ми с другите хора и с целия всемир.