Синът ни отказа лечение, а ние трябваше да останем твърди – щом не се лекуваш, не търси помощ от нас. И всичко тръгна постарому, болестта се задълбочаваше, спасение не се виждаше. Докато след няколко месеца, най-изненадващо, се оказа че интервенцията все пак е била успешна. Изтощен от страданието, уплашен за живота си, синът ни прояви готовност да се лекува. Резултатът дойде с голямо закъснение, но дойде. Интервенцията проработи. В “Само днес” синът ми получи всичко това, което не беше срещал през предишните си неуспешни опити за лечение. Уважение, подкрепа, искрена загриженост, компетентна терапия – задълбочена, всеобхватна, човеколюбива, трансформираща цялостно личността. Избра за свой терапевт Милена Петрова ( обърнете внимание, имаше право да избира кой да води терапията му). За разлика от предишните лечебни заведения, където близките бяха държани в нещо като наказателна изолация, Милена настояваше семейството ни не само да е в течение на процеса на лечение, но и част от него. А лечението вървеше – бавно, трудно, неравно… В края на всеки месец ставаше чудо – въпреки огромното усилие от преодоляването на зависимостта, синът ни все пак избираше да остане в центъра и да продължи да се лекува. Докато издържи. Може би само още малко, може би по-дълго. Колкото издържи. И така, това чудо се случваше месец след месец – той все така избираше трудния път на лечението. И оставаше.
Милена успяваше да го мотивира. Да му вдъхне сила и увереност, да му помогне да види път пред себе си, да се справя с тежките моменти на разколебаване, регрес и обезсърчение. Правеше го с компетентност и искрена загриженост. И тя, и Павел, работеха не просто умело, прилагайки методиката, на която са били обучени, а работеха със сърце, с искрена загриженост и с уважение към човека. Мисля, че много от момчетата и момичетата, преживяват в центъра може би най- доброто, което се е случвало в живота им. Защото усилието, болката, преодоляването, преосмислянето вървяха заедно с радостни преживявания като походи, игри, плуване, партита по празниците… Подкрепяща среда, без обвинения и присъди, опитни хора, които ти помагат да се заобичаш отново, да повярваш, че си ценен, че може да имаш бъдеще и да си позволиш да мечтаеш. А и да те научат как да го правиш. Да се почувстваш добър и способен да управляваш живота си човек. Деветте месеца минаха, синът ни устоя.
Предстоеше следващата голяма опасност – животът навън. А тя едва ли щеше да бъде преодоляна, ако не беше терапията в групите на “Анонимните алкохолици”, за което Милена и Павел също се бяха погрижили; ако не беше защитеното жилище, осигурено също от тях, където синът ни да остане още няколко месеца и така с подкрепата на други минали през програмата момчета, да прекрачат в свободния живот. Година по-късно синът ни се справя успешно – работи и живее отговорно. Свързани сме повече отвсякога. И неизразимо благодарни! На шанса, че ни срещна с Павел и Милена! На тяхното умение и човечност! На способността им да изпълват със заразяващ смисъл живота!
За околния свят ние бяхме „страхотно“ семейство – пътувахме, имахме успешни кариери, безброй социални контакти. Толкова се бяхме вживели в идеята да поддържаме този образ, че сами вярвахме в него и не усещахме как постепенно потъваме в спиралата на зависимостта. Отношенията, както със зависимата ни дъщеря, така и помежду ни със съпруга ми станаха обтегнати и конфликтни, всеки обвиняваше другия в начина на възпитание и всеки си живееше със собственото чувство на вина.
Към сегашния момент абсолютно вярвам, че няма случайни неща и в най-точния момент има сила, която да ни помогне, стига да сме отворени да я видим и да се доверим. За нас това беше Терапевтичен център “Само днес”. И колелото се завъртя. Дъщеря ни постъпи за терапия, която приключи успешно след 9 месеца и вече година и четири месеца не е употребявала наркотични вещества. През този период всички ние се учехме, че зависимостта е болест, която се отразява на всеки от нас, че можем да направим промени в начините си на мислене и поведение, които както да подпомогнат усилията на дъщеря ни, така и да направят собствения ни живот по пълноценен и спокоен. Благодаря ви терапевти, консултанти, администратори и всички хора, работещи в център “Само днес”, които направихте възможно да се случи чудото! Преобразихте живота ни или по-точно – върнахте живота ни, като бяхте и сте до нас, не само с думи, но и с действия.
Благодаря ви, че към момента дъщеря ни е самостоятелна млада жена, която макар и плахо започва да прави планове за бъдещето си и с която имаме едни наистина прекрасни взаимоотношения! Благодарим за всеки „чист“ ден, защото всичко е толкова крехко, но факта, че ви има и в критичен момент има на кого да се облегнем, кой да ни насочи и помогне е безценен за нас! Бъдете здрави и продължавайте да правите чудеса!
Синът ми търсеше по-различен подход на лечение и отношение към процеса и го разпозна тук. Недоволствата му намаляха, аз и моето семейство усетихме промяна в неговото поведение и в неговите възгледи, стана по-смирен и по-търпелив. Това ни даде надежди, че той върви по правилния път. Консултантите и терапевтите спечелиха и нашето доверие. Винаги можем да се допитаме до тях по всякакъв повод, без да се притесняваме, винаги са били отзивчиви и коректни с нас. Те не бяха до нас и синът ми само по времето на престоя му. Те му помогнаха плавно да се върне към реалния живот – животът извън центъра. Много важен етап от лечението, при който ако зависимия остане сам и без напътствия и подкрепа, вероятността за пробив се увеличава. Тук в „Само днес“ не подценяват важността на този преломен момент.
Професионалистите вървят ръка за ръка с техните резиденти и им помагат по пътя на тяхното реабилитиране. Аз вярвам, че центърът „Само днес“ е една много успешна част от пъзела на възстановяването/лечението на моя син.
За Центъра мога да кажа, че персоналът е внимателно подбран, специалисти, които не само работят със зависимите, а живеят с техните проблеми, преживяват техните съдби, отдават всички сили да помогнат на момчетата и момичетата да започнат един нов, смислен живот, да намерят радостта в него, да възстановят прекъснатите връзки със семействата си и изградят нови отношения! За да постигнат това, разбира се работят по специални програми. Терапевти и психолози работят заедно и индивидуално според нуждите на зависимите. Освен това центърът се посещава и от представител на Православната църква за беседи. Получават разяснения и отговори за търсещите причините за тяхното моментно състояние. Посещава го и Свещеник за желаещите изповед! Служител от Центъра е във връзка с родителите всяка седмица, за дава информация за състоянието на пациентите и нивото, което е постигнал! И не на последно място, освен целодневната заетост на момичетата и момчетата, състояща се в различни тренинги, срещи, приготвяне самостоятелно на закуска, обяд, вечеря…..имат и време за разходки, по желание посещение на Светата Литургия в неделя, а и време за музика и… народни танци, които освен, че разтоварват психиката, натоварват физиката, а и повдигат духа на българщината!!!
В заключение мога само да препоръчам Центъра “Само днес”! И да не забравяме, че “вчера” е минало, “утре” е в ръцете на Бог, а “днес” е възможността, която не трябва да пропускаме и да вземем в ръце настоящето, и да го променим с помощта на професионалистите от Центъра “Само днес”.
Здравейте, казвам се Адриана. Моят син е зависим от наркотични вещества. Над 10 години семейството ни се бори с тази болест. Аз като майка бях в центъра на водовъртежа – болка, мъка, страдание – безкрай. Много търсих в нета помощ и лечение за сина си, но не откривах.
За първия център за лечение, в който постъпи разбрах случайно. 9 месеца лечение – за тях синът ми там беше един банкомат. Рецидив и втори център – 1г и 2м. Няколко месеца беше чист, но като го връхлети силен импулс за употреба не може да се справи и пак рецидив, и трети център за 1г и 3м. Но там нещо се случва и синът ми с незавършена програма за възстановяване се върна у дома.
Той сам поиска да завърши програмата и се обади на Павел и постъпи за лечение в неговия център. Милена беше терапевт на сина ми и все още е, и от година и половина е чист. Цялото семейство живеем и се борим с тази коварна болест, за която няма вълшебно хапче.
Бележка на автора – главите в разказа са разбъркани, защото животът на един зависим е объркан. Само петата част е на мястото си, защото “кашата” е вече оправена.
Част II: Прозрението: Някъде в средата на лято 2018 г.
Отговор на въпрос зададен ми от Вили (моя позната от ученическите години още), автентично пратен по вайбър преди повече от три години. Времето когато, бях влизал в център 2 пъти и ходих на сбирки на АА (Анонимни алкохолици), но не виждах все още как да се измъкна от АДА, в който се въртях:
– Вили, от онзи ден, когато бяхме в „Бодера“ в главата ми ехти един въпрос от теб – „Кога стана това с теб? Бяхме заедно 20 години, пиехме заедно, правихме всичко заедно“.
– Вие пиехте, за да разпускате и да се забавлявате. Аз съм пиел върху чувствата си и съм потискал комплексите си.“
Така съм се чувствал по-значим и съм си създавал изкуствено самочувствие. Аз съм бил различен. Усмивката ми е била на база употреба. Това ме е хранило. Давало ми е сила да се чувствам нормален човек, който заслужава да бъде част от общността, в която се е намирал. Всичко в мен е гниело, било е гнило много по-отдавна, от началото на злоупотребата ми с алкохол. Ниското ми самочувствие се е захранвало от постиженията на моя живот, дошли благодарение на това, че съм употребявал и съм бил по-решителен, а и съм бил голям късметлия. Но късметът и успехите ми са били сделка с дявола. Сделка, за която рано или късно трябваше да платя. Всеки ми казваше колко съм бил добър. Красива фраза увита около бодлите на букет от рози. Звярът е бил в мен, не го познавах, бягах от него, криех се. Исках да изчезне, но той ме преследваше навсякъде, където отивах и съм го таял в мен без да знам в началото за неговото съществуване.
Сега вече е различно, познавам го. С това ужасът ми в душата стана неумоверно по-голям. Сам не желая да си го призная и да кажа – да там е, той съм аз. Лицемерие до небето и продължава, и продължава. Искал съм да бъда някой друг на подсъзнателно ниво, показвал съм го този „другия“ пред всички. Не съм и подозирал, че го правя. Това се е било срастнало с мен и не съм го забелязал даже и в огледалото. Все си мислех през последната година и половина, че съм наредил кубчето на рубик правилно и го обръщах от другата страна – онази бялата и едното малко квадратче все беше червено. Сега се страхувам, искам да съблека кожата си и на нейно място да ми порасне нова по-добра, по гладка. Това и да стане, ми е напълно ясно, че пълнежът ще е същия. А аз от него и на луната да отида няма да избягам.
Част IV: Приемането: Периодът след завършване на програмата на ТЦ“Само Днес“:
Официалната дата на завършване на програмата ми беше 15.11.2020 г. На следващият ден Милена ми се обади и ми каза, че единият консултант е със съмнения за Ковид 19 и ако искам да отида като доброволец, както се бяхме разбрали по-рано, трябва да си направя тест. При отрицателен такъв имам два избора – да не идвам в центъра в рамките на 1 месец или да остана 24/7 за известен период от време. Причината беше, че ще се ограничат посещенията на външни лица на територията на центъра, предвид усложнената епидемична обстановка.
Все още изплашен от горчивия си опит на 2 завършени програми и пробивите ми, реших да остана в центъра. Не се поддадох на онова „ Аз искам“, което ме проваляше предните пъти, а на това кое ще е по-полезно за мен. Бях свършил много работа в центъра, но страхът си стоеше. И така, вече бях наясно, че ако не се съобразявам с моята болест, ефектът пак ще е негативен. Всичко друго беше на втори план. Наясно бях, че ако не се грижа за нея всичко останало в моя живот ще се провали отново с гръм и трясък.
Преди да дойда в центъра живеех три години в София, предшествани от дълги години във Варна. Желанието ми беше да се върна пак в София, защото този град ми е любим. Не се съобразих и с този си план от графа „ Аз искам“ и реших поне за една зима да остана във Варна и да съм близо до центъра. Стремях се да правя това, което ми е полезно и да изпълнявам препоръките на терапевтите. Малко и постепенно започнах да усещам разликите в себе си и това ми харесваше. Колкото повече време оставах чист, ставах все по-благодарен за това. Не исках да го губя за нищо на света, и на Марс, и на Мелмак даже. Върнах си живота малко по малко. Възстанових връзката със семейството си. Заобградих се с нови приятели. Бях въоръжен с търпение и си давах време. Стъпка по стъпка напред.
В един момент Милена и Павел ми предложиха да работя в центъра. В моята глава все още беше мисълта да стоя в този град още малко и да се връщам в София. Пак избрах разумното, макар да беше трудно, защото знаех, че след като започна работа във Варна, другият град става далечен мираж. Наясно бях, че ако помагам на хора, които се намират в моята ситуация, това ще ме пази чист. Постепенно започна да ми харесва. Мотивираше ме факта, че целият екип в лицето на Павел и Милена са отдадени на една кауза, а именно да помагат без користни цели. Ставах все по-благодарен, че съм чист. Най-накрая виждах другата страна на монетата и всичко беше прекрасно. Не желаех, и не желая да хвърлям отново „ези – тура“.
Част I: Лутането: Периодът преди първото ми лечение.
В ученическите си години бях срамежлив, страхлив, с ниско самочувствие и много комплексиран. Бях грешка на природата в главата си – погледнато от днешна дата. Абсолютен аутсайдер. Тренирах професионално и имах голям контрол от треньорите. Алкохол употребявах максимум един път в месеца. После станах студент в НСА “Васил Левски“. Преоткрих свободата и почнах да жъна каймака на студентския живот в студентски град. Алкохолът и марихуаната станаха мои много добри приятели. Помагаха ми да се впиша в компаниите, да бъда забавен и отпуснат. Комуникирах с момичетата по-свободно. Тогава минах от страната на „готините“ в моята глава – тези, които правят най-яките купони с най-красивите момичета от потока; тези, заради които гонят 120 човека от лекция; тези, които просто са „най“.
Този ритъм продължи години. Спортът отдавна изчезна от моя живот. Започнах работа и това не ме спря. Всички около мен пиеха и пушиха – групата ми от университета, колегите на работа, приятелите ми от Варна. Смятах, че това е най–нормалното нещо, което може да прави някой в този живот. Не съм чул някой от тези, може би стотици хора, с които съм употребявал да е станал зависим. Проблемът беше, че в един момент започнах да губя малко по малко себе си без изобщо да го подозирам.
След завършването ми на магистърска степен в НСА забелязах, че ставам параноичен от марихуаната и я спрях (по онова време беше в пъти по-лека от това, което се предлага сега). Спрях я и не усетих как увеличих алкохола. Той стана моя едноличен крал. Успоредно с това имах сериозна връзка. Върнах се във Варна и станах старши преподавател по спорт и треньор по плуване в местен университет. Започнах и малък бизнес. Имах прекрасни родители и сестра, и сносна кола, и апартамент без кредит, и добро финансово положение. Имах всичко, което му е нужно на един човек да живее добър живот в България. На 33 години имах неща, които някои хора цял живот не могат да постигнат, колкото и кадърни да са. Въпреки това не бях доволен от никой и от нищо. Алкохолът вече ме беше завладял. В мен беше черно и пусто, и запълвах тази дупка с все повече огнена течност. Загубих напълно себе си. Постоянно живеех в гняв, недоволство и негодувания. Тук някъде беше и моят ВРЪХ на възход и падение.
Следващите години започнах да губя нещата от моя живот бавно и качествено едно по едно. Десет годишна връзка, продадох бизнес, разбих емоционалното състояние на още едно момиче, което беше готово да остарее с мен. В един момент реших, че не може така и започнах сам да се „боря“ с проблема си. Бях убеден, че ще се справя, както с всичко до сега в живота си. Това се оказа най–голямата ми грешка и кошмар – да се изправя сам срещу алкохола. Нещата станаха още по-зле и накрая ме уволниха от Университета. След седмица бях на първото си лечение в център. 100% бях сигурен, че ще е и последното. Уви… пак исках да правя нещата по моя си начин без да се вслушвам в обратните връзки на хората с по–голям опит и водовъртежа ме засмука още по-мощно…
Част III : Предаването: Програмата ми в ТЦ „Само днес“
Седмица преди да постъпя бях излязъл от поредния няколкодневен запой, предшестван от месец без употреба. Така бях от доста време – оставах чист месец и нещо и после няколко дни зверски запои, и после пак чист, и пак запой…
Събудих се една сутрин леко изтрезнял в огромно самосъжаление, тревожност и чувство за провал (тези състояния си бяха вече перманентни от доста време, независимо дали съм в чист период или употребявам). Уплаших се, че два дни по-рано се бях качил на колата добре почерпен и ударих бордюра на един софийски булевард. Спуках гума и зарязах колата през два квартала от нас. Карах с 40 км и не удържах колата в пътя. Замислих се, че ако ме бяха хванали полицаи или недай се боже да бях убил някого, сега щях да съм в затвора. На всичко отгоре вече ми бяха отнели веднъж книжката за шофиране след употреба на алкохол. Вип килия при „ бай Ставри “ ми беше гарантирана.
Месец по-рано бях разбрал, че Павел и Милена имат нов център и реших да звънна на Павел. Не исках отново да влизам в център. Преди това бях влизал 3 пъти в един и същи център и един месец в друг, където се запознах с тях. Този път исках да направя нещо различно и на различно място. Звъннах и се уговорих с Павел да вляза след седмица. Той тогава ми се изсмя. По-късно разбрах защо – обаждат му се хора, че ще постъпят на другият ден и не идват, а аз му говорих за след седмица. Имах важни неща, който да свърша в София преди да постъпя.
Тази седмица в емоционален план може би ми беше най–трудната в живота. Имах чувството, че душата ми се разкъсва на милион съставни части. Нямаше колебание, че ще се отметна от уговорката ни, колкото и да исках вътрешно да не ходя отново в център. Бях пил алкохол за последно – три дни преди да се присъединя към редиците на ТЦ “Само днес“. Все още имах някакви принципи. Не желаех да влизам употребил.
Така на 15.05.2020 г. ме приеха. Ужасен ден! Тръпки ми минават по гърба, докато пиша. Бях смазан като от поточна машина за пресоване на желязо. На следващия ден бях доста по-спокоен. Взех решение, че щом съм тук, съм се доверил на тези хора и това се налага да го следвам неотлъчно. Групата беше сплотена. Много си помагахме, а това е най-важното за едно възстановяване. Груповата терапия е в основата на работата тук и това ми помагаше много. Милена ми стана личен терапевт. Въобще не знаеше с какво се захваща. Въпреки съпротивите си правих това, което ми казва, а то често не ми харесваше. Групата и екипът ми помогнаха много. Бях решен да следвам пътя, който ми показват, без да се правя на по-умен, както преди. Приех това за последен шанс да променя нещо в живота си.
Много ми допадна как работата е насочена само и единствено към общата ни цел, за която сме се събрали на това място. Дойдох за нещо различно, но и за секунда не подозирах колко различно и иновативно е това, което предлагат Милена и Павел. Успяха да ме спечелят и им се доверих на 100%. Виждах колко е истинско и чисто всичко, неопетнено от користни цели. Предадох се в ръцете им и ако ми кажеха да скоча от тази скала, защото това ще ме запази чист – щях да скоча. Предложиха ми индивидуална програма без аналог в България, защото от това имах нужда, за да не свърши всичко бързо и безславно, както при предните ми лечения. Даже много рискуваха с мен, но всичко това даде невероятен резултат и ме изстреля като ракета към космоса. Бях си наумил да съм три месеца, защото видиш ли имам стаж в друг цетър, а накрая останах цели шест месеца. Така прецениха те, а най-важното за мен беше да не решавам аз, защото решавайки сам до сега, видях какво стана.
Част V: Просто днес:
И ето ме днес 22.02.2022 г. стоя под карантина затворен в апартамент. Имам още 7 дни заключен сам. Въпросът е, че макар и зад залостена врата аз се чувствам свободен. Душичката ми е жива. Приел съм ситуацията такава, какво е и тя не зависи от мен. Не се ядосвам, не псувам. Ще мине. Важното е, че съм чист и се чувствам истински благодарен за това, което имам в този момент и това, което съм. Виждам колко прекрасен е живота и реалността, които ме заобикалят. Няма я мъглата. Приел съм ги и вече виждам хубавите им страни. Преди щях да беснея, да обвинявам света колко е несправедлив и да се чудя защо господ ми причини това – да се разболея точно в този момент. А колко алкохол щях да попия не ми се мисли. Щях да си нарушавам карантината и да ходя до магазина за безценното си питие. Сега се чувствам длъжен да не ръся вирусчета навън и да заразявам нищо неподозиращи хора. Стоя си у дома и смятам, че съм най-големия късметлия.
П.Х.Х. 41 год
Историята на Йордан
Здравейте!
Не знам от къде да започна, затова ще е, каквото ми дойде в главата.
Когато бях дете не се оплаквах от почти нищо. Имах хубаво детство и в същото време много потискащо. Когато бях с приятелите си се радвах, смеех се, правихме типичните за децата глупости – да се закачаме с пазача в детската градина, да звъним по звънците на хората и да се закачаме с по-големите.
От една страна ме мъчеше, че семейството ми тогава не беше заможно и финансово беше много трудно. На училище ходих с пари, колкото за една закуска и завиждах на другите деца, че имат повече. Когато излизах навън след училище, рядко, ама много рядко получавах някакви средства и обвинявах семейството си за това. С времето нещата малко по малко се задълбочаваха.
Когато бях на 12-13 годишна възраст умирах от яд, когато сестра ми получаваше пари за дискотека, а аз нямах пари и за една вафла, когато излизах. Чаках с нетърпение рожденните си и имените си дни, за да получа пари и да се почувствам човек. Майка ми редовно ми се караше, когато получавах лоша оценка в училище. Случвало се е и да ме набие, което още повече ме отдалечаваше от тях.
В 7-ми клас намерих отдушник в компютърните зали. Тогава започнах да бягам от училище. Започнах да изкарвам пари, които харчех в залите, понеже там временно можех да забравя за всичко. Съответно проблемите ми по този начин разстяха, скандалите станаха по-чести, боищата също. Започнах да ги обвинявам все повече, че не ме разбират. Започнах да крада отвреме-навреме цигари от едно магазинче, за да кача изкуствено самооценката си и да се харесам на другите, понеже се чувствах като пълен аутсайдер – отритнат от всичко и всички.
През цялото време, докато ходих на училище от първи до осми клас бях напълно затворено момче. Приемах всички хора, които познавам за врагове.
Когато след осми клас се премести в друго училище нещата сякаш станаха по-добре. Запознах се изцяло с нови хора, завързах и приятелства. Смених си компанията извън училище. На моята улица се показа слънце. В девети клас за първи път употребих марихуана. Чувството беше превъзходно, тъй като в продължение на известно време изпитвах еуфория, чувствах се велик и всичко беше прекрасно. След това аз вътрешно чаках следващия момент, в който ще употребя пак, но не казвах на никой, защото ме беше страх, че ще изглеждам вероятно луд в очите на хората, а и не можех да си го позволя финансово. Но след като завърших училище имах пари и успях да наваксам пропуснатото време. Три дни бях във вихъра на всичко. Забавлявах се, като малко дете. Тогава основното нещо, което исках е да бъда с тогавашните ми приятели. В това време алкохолът влезе в живота ми и употребявах ежедневно – основно вечер. В редки случаи употребявах и в друга част на деня – по поводи. Това да съм навън с хора ми беше по-важно от това да съм вкъщи покрай нашите. Приемах ги като даденост.
Около 2012 година на един тогавашен приятел, братовчед му се беше прибрал от морето имаше наркотици. Започнах да употребявам. Това беше началото на развитието на моята наркотична зависимост. Стана така, че този въпросния братовчед си имаше негова компания и много бързо започнах да излизам с тях и зарязах старите си приятели. Започнах да употребявам ежедневно, по веднъж вечер. Времето станаха два пъти, три пъти… почти не се сещам за хората, които изоставих. В главата ми бяха единствено наркотиците и желанието ми да употребявам. Започнаха лъжите към семейството ми, защото ми трябваха повече пари. Започнах и да крада за да мога да си набавям наркотици. Когато нямах възможност да употребява направо се пръсках от яд.
Когато започнах работа през 2013 година бяхме много щастлив, понеже щях да имам повече пари за повече наркотици. Те бяха станали за мен по-важно от всичко наоколо. Започнах по-малко да употребявам и на работа (дотолкова, че да ми е хубаво и да не забележат останалите, и да мога да си върша работата). Парите, които получавах бяха прилични, но не ми стигаха, тъй като заминаваха за наркотици и се налагаше да искам и от нашите. Съответно те ме питаха за какво са ми и аз ги лъжех постоянно. С времето парите започваха да свършват все по-бързо и се налагаше да искам все повече от нашите. Скандалите станаха ежедневие, а за лъжите направо не ми се говори. Разбраха че употребявам наркотици и започнаха сериозните разговори. Хубавото тогава беше, че не знаеха колко съм употребявал и лесно можех да ги лъжа. Казвах им, че ще спра и че го правя от любопитство, но това естествено не се случваше. След разговорите аз излизах и употребявах отново. Просто започнах да се крия по-добре. С времето се запознах и с бързите кредити. Мислех че по този начин ще имам пари, няма да се налага да искам от майка ми и всичко ще е наред. В началото си връщах кредитите, но после стана така, че започнах да забавям вноските и накрая спрях да ги плащам. Добре, че съм от малък град и хората казаха на нашите за тези кредити, за да не стигна до съдия-изпълнител. Съответно скандалите ставаха все по-големи, тъй като нашите трябваше да връщат тези пари. Цялото това напрежение не ми понасяше и аз трябваше да употребявам все повече и повече.
На работа ме светнаха как мога да отварям кафемашина без да я разбивам и без ключ. Това съответно ми хареса. За празниците разбих тотално две кафемашини. Но както винаги и това секна, понеже започнаха да им слагат катинар. Малко след това отидох до банката, с която работи фирмата и си направих карта със 1500 лв. Изтеглих всичките и си купих голямо количество наркотици. Употребявах като невидял. Буквално не исках да съм в реалността, защото не ми харесваше.
Стана така че се разболях и можех да употребявам на воля, понеже нашите знаеха че съм болен и мислеха че симптомите са от болестта. Заради парите, които изтеглих, четири месеца по-късно от банката ми направиха запор на заплатата. В тези четири месеца започнах да употребявам постоянно на работа като всички вече знаеха за това. Срамът, който изпитвах го запушвах с още употреба. Започнах да шофирам употребил. Майка ми ми беше взела картата за да нямам достъп до пари, но аз си намирах по един или друг начин. Когато стана проблемът със запора изпаднах в паника и ужас, понеже не исках майка ми да разбира и ме беше срам да отида в банката, за да се опитам да реша проблема. Майка ми разбра, но не това беше най-страшното. Отидохме до банката и решихме проблема, но аз продължих да употребявам.
Преди около 4 години и половина майка ми ми каза, че е намерила един център за лечение и трябва да отида. Отидох, за да угоди на семейството си. През осемте месеца, в които бях там, живеех като на хотел. Въобще не ми пукаше какво се случва там. Накрая изманипулираха нашите, че съм готов и могат да ме вземат и след около месец се озовах вкъщи. Върнах се обратно на работа и шефовете ми казаха, че ако отново започна ще трябва да си подам молба за напускане. Тогава съм уверено казах че това няма да стане, но след около три седмици отново започна употребата и трябваше да се махна.
Тогава майка ми ми каза че е намерила друг център, по-добър. Аз ѝ казах, че ще ми трябва максимум един месец, за да се оправя. Когато влязох в центъра не ми хареса терапията и исках да изляза. На третия ден преди да изляза разговарях с майка си, за да се опита да ме разубеди, но вместо това аз и казах “Сбогом”. Понеже не искаха да ме вземат тръгнах пеша с целия си багаж. Центърът се намираше на 30 км от Варна в едно село. Все пак стигнах до Варна. Беше трети октомври. Стигнах до края на града, за да се опитам да се прибера на автостоп до вкъщи. Навън започна да се смрачава, а аз бях все още във Варна. От двама човека поисках телефон, за да говоря с нашите да ме вземат. Но вместо тях дойде собственика на центъра, за да ме върне обратно. Стана ми много обидно от това. Стресът, който чувствах беше невероятен. И така дните ми в центъра започнаха пак. Правят всичко с нежелание. Общо взето чаках да мине един месец и да изляза. Малко преди да свърши месеца говорих с майка ми и тя ми каза, че трябва да остана колкото е нужно. Обидата отново беше невероятна, понеже не стана на моята.
Но все пак с времето нещата там започнаха да се променят в приятна посока. Започнах реално да разбирам какво представлява болестта ми, какво я причинява и как да се справим с нея. Лекциите започнаха да ми харесват. Започна да се появява усмивка на лицето ми. С напредването ми там видях, че отношенията с майка ми и баща ми започнаха драстично да се подобряват. На 13-я месец успешно завърших програмата. Но това беше реално началото на края.
Спомням си, когато се върнах в къщи как ми мина мисъл – “Сега ще ви покажа как се оздравява”. Започнах да върша всичко, както трябва, изпълнявах всичките си задачи. Ходих на сбирки на АА (анонимни алкохолици), където веднъж една жена каза, че съм като гуру, предвид информацията, която имам. Породи се високомерие в мен. След време постепенно започнах да премахвам задачите от списъка една по една, понеже мислех, че вече не са ми нужни. С напредване престоя ми навън отново започнах да се затварям. Накрая стана така, че на сбирките бях просто слушател. Спрях да споделям и с нашите. Съответно напрежението в мен растеше. Мислех, че ще отмине, но това така и не се случи. Станах твърде самонадеян. И понеже бях спрял да правя повечето неща започна да ми става скучно. Не след дълго се видях с хора, с които преди съм употребявал и три дни след това излязох с тях, понеже скуката вече не ми понасяше. Бях уверен че няма да се случи нищо, защото имах информация и щях да се опазя – ха-ха… В момента, в който те тръгнаха да си купуват наркотици аз се прибрах в къщи. В този момент самоувереността ми скочи до небесата, защото не употребих и изпаднах в еуфория. След около седмица аз вървях отново към дилъра. Осъзнавах какво ще се случи, но беше по-силно от мен. И така влязох 2-седмична употреба и всичко започна отначало – скандалите, употребата на работа, шофирах употребил, лъжех… И така година и половина чисто време отиде на вятъра. Разруших абсолютно всичко.
И така последното ми лечение започна много трудно – с половин година депресия и нежелание за абсолютно нищо.
Но сега, година и десет месеца по-късно все още съм добре и гледам да си правя нещата. Родителите ми са спокойни и се връщам обратно в центъра, за да помагам на други като мен и това ми харесва.
Това е историята ми.
Има ли символика? Може би…
Преди 9 месеца се случи чудото на осъзнаване и желанието за промяна, чакано от нас дълги години.
Благодарение на ВАС – Павел и Милена, с много търпение, честност, любов, решимост, разбиране и на моменти твърдост, ВИЕ помогнахте на нашия син да се роди отново.
Вие върнахте радостта и надеждата ни за по-добър и изпълнен с много усмивки, и сълзи от щастие живот.
Благодаря и на всички отговорници, които бяха до Мимо и му помогнаха да измине този труден път.
БЛАГОДАРЯ ВИ!!!
Не мислех, че съм алкохолик. Не исках и да си представя. Само знаех, че пия различно – не като другите. Знаех, че не е нормално, знаех че трябва да спра да пия, но все отлагах, все си казвах – от утре… или нямах достатъчно разум.
Последната година всичко сякаш се въртеше около него. Не си давах сметка, че припадъкът, който ме доведе почти до смърт, е заради него. Не си давах сметка за куп неща.
Добре, че в този момент моята леля беше до мен. ПОМОГНА!
А и аз знаех, че нещо не е наред. Само ме помоли заедно да намерим помощ, решение. Тя намери в интернет центъра “Само днес”. Не знаех какъв е центъра, не погледнах снимките, резюметата. Доверих се на нея.
Още на следващият ден отидохме на място. Срещнахме се с Павел Павлов. Слушахме го, задаваме въпроси (повече леля) и без колебания на другият ден влязох в центъра. Исках го.
Първият ден, първата нощ бяха една лоша мъгла за мен (хората, които бяха до мен сигурно още се смеят). Бях абстинентна и със силни халюцинации. Сега знам, че това е било от алкохола, но тогава – не.
Вкараха ме, разбира се, в болница – 9 дена бях там, а за мен сякаш беше месец.
След като ме стабилизираха, отново се върнах в центъра. Павел казваше, че започвам втори живот. Мислех си, че той е луд, какво толкова бе станало. После разбрах, че съм била в критично състояние. Не вярвах отначало на това, което ми казваше Павел и хората в центъра. А целият екип (толкова добри и всеотдайни хора) с цялото си търпение всеки ден ми повтаряха едно и също – че трябва да проумея, че съм алкохолик, че това е алкохолизъм, че това е болест, че трябва да променя много неща в главата си.
Но, аз продължавах да не вярвам, трябваха ми 2 месеца, за да започна да разбирам, да започна да “СЛУШАМ”.
Неусетно минаха 2-3-4 месеца, а мислех, че за месец ще съм готова. Всеки ден ме учеха на нов живот, нов поглед, нови действия, нов ритъм на живот. Аз ги слушах, знаех, че това е правилния път! В центъра изкарах рождения си ден, Ковид… и най-болното – баща ми е починал, докато съм била в болницата. Но не съжалявам за нищо, нито за един ден от 4-те месеца там. Научиха ме на толкова много и продължавам да се уча (вече знам, че това ще е цял живот).
Намерих нови приятели, хора които винаги ще ме разберат, хора, които няма да ме съдят, които винаги ще са на среща, за да ми помагат да се боря с тази болест.
Сега живея този втори живот – без алкохол. Всеки ден си повтарям, че ако се върна – ще умра, че трябва да остана трезва днес. Всеки ден благодаря за всичко и за всеки!
Не забравям хората, които бяха до мен в този момент – Павел, Милена, Петьо, Митко, Иван, Маги, Ива и цялата група.
А аз ще продължавам всекидневната си борба с тази болест, защото новият ми живот ми харесва, много ми харесва!!!
В края на август пристъпих прага на кабинета на Павел Павлов, в който бях отишла по някаква случайност, просто защото бях зле отново от друсане и не можех да отида на педикюр на края на града. Та мама ми предложи да отида да си поговоря с някого. Аз нали обожавам да говоря и да има някой, който да ме слуша, прозвуча ми перфектно, пък и вече бях отменила часа за педикюр в последната минута. Отидох, говорих. Втори път отидох, човекът ме пита какво искам от него… аз отвърнах “да не живея нито с приятеля си, нито с нашите”. И тогава той ми каза: “добре, ела в центъра”. Не знаех какво означаваше всичко това, но просто отвърнах “добре, поверявам ти живота си”. Сега разбирам, че това не беше никаква случайност – а Бог !
Оправих си нещата, моят човек беше много нещастен, че го оставям, аз също (че го оставям), но нещо в мен крещеше – не спирай, не се отказвай… и истината е, че дори и да нямах идея какво е това място и какво в действителност представлява, аз повтарях “това е единственият начин, няма друг, така ще бъда добре и няма сила, която да ме спре”.
Благодаря на Бог, че нищо не ме спря!
На третия си ден в център за възстановяване “Само днес” вече си бях стегнала малката раничка, с която съм и до ден днешен, и реших, че ще прескачам оградата и ще вървя пеша до Варна, където ще отида при голямата ми любов.
Слава Богу – това не се случи.
Минаваха дните… беше тежко! Всичко ми липсваше – нямаше мама, която да ме дразни, нямаше го моя човек, нямаше ги и приятелите – другите употребяващи, котките ми не бяха там… нямаше музика, нямах телефон, дрога нямаше, игри, хазарт, никого не можех да гушкам, абе голяма мъка и страдание.
Караха ме да чистя, да се съобразявам с някакви хора, да правим някакви групи, да пишем някакви неща, да ги четем, домашни да се пишат. И нямаше къде да се скриеш – всичко беше просто една къща с двор – не можеш да си починеш от всичко това, просто няма къде. Скараш се с някого – търпиш го, та даже и спите в една стая – кошмар!!!
На третия месец излязох за пръв път – тогава нямах право, но се обадих на моя човек. После имаше последствие – три дена да не говоря (в центъра), гък да не кажа – ПАК КОШМАР. Аз не мога да не говоря, но справих се – така правя аз, справям се!
На четвъртия месец ми позволиха да се видя с него за час – имаше само една молба към него – да не е пил или друсал нищо. Та, дойде… миришеше на алкохол! Отврат!
Да си кажа честно, нямах си и на представа как може да се обърне цялостното виждане и отношение към нещо, към някого или към всичко… за едни четири месеца, но четири… в които бях трезва! Нещо много важно!
Прибрах се в центъра и още на първата терапия Павел ми заяви, че сега е редно да се отделя емоционално от него. Разбрах!
В продължение на месец се правиха 100 групи, търсих какви ли не обратни връзки от всички в центъра, репетирах, молех се. И на петия месец излязох с една цел – да скъсам с него. Та познайте – и това успях! (Забравих да кажа, че започнах още на втория месец да ходя на църква, взех първото си причастие след първата си изповед! Беше вълшебно!)
Та, оставих го и оттам продължих напред. Изкарах програмата в пълния си вид – 9 месеца!
Много рядко ми писваше в центъра, аз от самото начало обикнах процеса и всичко в него – с всичките правила, график, всички принципи и всички неща, които ни казваха, че трябва да правим, за да останем чисти! Правих ги, не всеки ден, и днес не правя всички, но знам, че когато не ги правя – греша. И бързам да се поправя. Страх ме е. Страх ме е от употребата, страх ме е да се върна там – не мога да си го позволя.
Станах доброволец в центъра, вече завърших като резидент, а и центъра се премести на ново място. Изкарах курс за неврофийдбек терапевт – диагностика и изследване на мозъци. Продължих да ходя на терапии при Павел, аз безкрайно много обичам този човек – както и Милена, и с цялото си сърце и душа им се възхищавам. За мен Павел се оказа човекът, който ме спаси, но пак казвам – това чисто и просто си беше Бог и никоя човешка сила не би могла да направи това, което Бог направи с мен! И прави всеки ден!
Водя сбирки на групи за взаимопомощ – служа, а от година съм и секретар на същата група! Хубаво е! Помагам и това помага на мен! Променям се всеки ден, израствам, вдъхновявам се! Успявам да се погледна и да кажа в огледалото “обичам те”- нещо, което преди почти 2 години ме разплакваше и отвращаваше!
Бог ми изпрати това изпитание да ми покаже явно, че мога. Мога да се справя и всъщност аз никога не съм сама. Има десетки хора, които ме обичат и обичам, те са зад мен във всеки един момент.
Сега обмислям какво е редно да предприема занапред. Знам кое със сигурност е най-правилното нещо – да поверя волята и живота си в ръцете на Бог.
Аз съм зависима, днес обичам живота!
Трудно ми е, но всичко е толкова красиво… Постигам много неща, гордея се със себе си и най накрая съм гордостта на семейството си! И на Павел!
Благодаря!
Скъпи приятели знаем, че само благодарност е нищо в сравнение с това, което правите за хората. Благодарение на вас ние родители и близки пак виждаме смисъл в утрешния ден. Благодарим за вниманието, всеотдайноста и грижите, които полагате за тези хора! Бъдете здрави и продължавайте да бъдете упора на такива като нас!
БЛАГОДАРИМ от сърце!!!
Сем.Маринови
Здравейте, казвам се Веселин! На 25 години съм от град Габрово и ще ви разкажа накратко за моя живот.
Още преди да стана пълнолетен не бях лишаван от нищо до момента, в който нещата почнаха да се усложняват. Първоначално започнах с алкохола. С течение на времето се запознах с момчета, с които започнахме да опитваме и други стимуланти. Момчетата, за разлика от мен, се оказаха деца на разведени родители.
Чувствах се много добре с употребата в началото. С течение на времето организмът ми искаше все повече и повече. Това продължи доста време – може би около 3 години и малко. След това нещата започнаха да се задълбочават. Наркотиците и алкохола ме подтикнаха да отключа и още една зависимост – хазарта. От тук насетне всичко стана критично.
Започнах с малки суми, спечелих доста пари, което ме зариби още повече. Всеки следващ ден аз мислех как и от къде да взема пари, за да играя с идеята да спечеля. Започнах да злоупотребявам с парите на близките ми, при всяка възможност взимах пари от тях и естествено ходех да играя. След всяка загуба аз все повече се облъчвах, обмислях разни други глупости. Забърках се с още по-лоши хора. Животът ми стана пълна каша, страх и ГОЛЯМО напрежение. Бях потънал в големи проблеми и бях готов да направя всякакъв вид глупост, за да се отърва от това, което ме преследваше.
Дойде деня, в който чувството за вина ме обсебваше и родителите ми страдаха от този факт, а именно че бях зависим.
В този момент реших да потърся помощ. Животът ми рязко се промени. Влязох в защитена среда. Първите дни се чувствах много кофти. След тези кошмарни дни мозъкът ми започна да мисли в правилната посока. За тези 9 месеца се запознах с много нови хора, които могат да ме разберат. Научих безброй полезни неща за моето здраве.
Благодарен съм на Бог, както и на центъра, и на хората, които ми помогнаха да започна живота си на чисто!!!!!!!
Здравейте, казвам се В.А. и съм на 24 години. Преди 10 години в ранна тинейджърска възраст започна да се заформя моя проблем с наркотиците, последван с отключване на зависимост. Когато влязох в гимназията започнах да употребявам така наречените “леки” наркотици. Чувствах се различен. В началото беше забавно, но кутията на Пандора вече беше отворена и връщане назад нямаше.
Половин година след старта на моята употреба майка ми ме хвана да си свивам цигара. Тя викаше, беше много загрижена и искаше най-доброто за мен. След този момент опита много начини да ме спре да ударя дъното, но когато човек не иска сам да си помогне, никой не може.
Въпреки, че ми светна червената лампичка, че правя нещо нередно и е добре да спра, аз продължих да употребявам. Паралелно с това играех и хазартни игри.
Проблемите в живота ми се задълбочаваха. Лежах по районните, лъжех, залагах вещи в името на употребата.
Когато завърши гимназия започнах работа и си мислех, че ще бъде различно, но не беше. Вече употребявах и други наркотици и голяма част от парите, които изкарвах отиваха за това.
Не се чувствах нормален, ако не бях употребил. И така минаха още няколко години…
В следствие на употребата ми бях заплашен да вляза в затвора и се наложи да полежа в лечебно заведение. Докато бях там майка ми е търсила вариант как да започна на чисто.
Свърза се с човек, който работи в терапевтичен център само днес и който в последствие ми стана много добър приятел. Майка ми ме попита дали искам да започна програма за възстановяване и аз се съгласих.
През тези девет месеца, в които бях там имах много трудности, но и много хубави моменти, които преди не съм имал. Научих много неща от хората които имат опит в сферата на зависимостите и знам, че ако ги прилагам в моя живот ще остана чист.
Знам, че съм зависим и знам, че не нося вина за това, но съм отговорен за моето възстановяване от тук нататък.
Водя групи за взаимопомощ, работя по 12 стъпковата програма и се чувствам много добре. Вече имам избор.
Благодарен съм на майка ми и баща ми, че ме подкрепят в новия етап на моя живот!
Благодарен съм на павел и милена и на хората от екипа затова, че ми помогнаха!
Има изход!
Здравейте, казвам се Т.Г.Т. и съм хазартно зависима, на 58 год. Ще ви разкажа моята история и как успях да тръгна по пътя на възстановяването.
Имам семейство и две прекрасни деца. Винаги съм работила и грижила всеотдайно за всички. През целият си живот съм била отговорна, грижовна и според мен изключително силна и самостоятелна.Работех любимата си работа дълги години и дори мога да се нарека работохолик.
Преди 15 години влязох в бинго зала и доста години по-късно в казино. Отначало можех да си позволя финансово, но с времето нещата се промениха. Не усетих как започнах да съм обсебена от играта и парите.Започнах да тегля бързи кредити безразборно и така се озовах в омагосан кръг, от който нямаше спасение.
Освен финансовите загуби започнах да се променям психически и физически. Полагах усилия да се справя сама с проблема, но уви не можех. Най-силният и волеви човек се оказа безпомощен. Борех се всеки ден със себе си, казвах, че е за последно. Обвинявах се, но не можех да се контролирам. Пред мен излизаше едно ДРУГО АЗ, което беше много по-силно от мен. В един момент се оказа, че всяка една минута от живота ми е хазарт. Мислех как да играя и от къде ще намеря пари. Повярвайте ми ,че това беше неравна борба.
Зависимостта ме изяждаше и поглъщаше. И така до момента, когато се предадох и признах ,че съм зависима и имам нужда от помощ. Семейството ме подкрепи и предложи да вляза в център. Исках час по-скоро да вляза, макар че не знаех абсолютно нищо за това место.Така попаднах в Само днес.
Посрещнаха ме млади момчета и момичета и бързо станах една от тях. От първият ден започнах да споделям, имах нужда да говоря без да спирам. Дълги години криех болката си, но на това место всички бяха със сходни съдби и ме разбираха. За мен това беше безценно. За пръв път не бях САМА. Работех много, полагах усилия и никога не се противопоставях. Доверих се напълно на екипа и се се хванах за тях като удавник. Знаех, че това е последният ми шанс. Или оставам сама, или се стабилизирам и оставам жива.
В центъра успях да намеря себе си и да подредя мислите си. Пишех много, четях, медитирах, търсех помощ, повярвах, че мога и не на последно място се научих да благодаря. БЛАГОДАРЯ на консултантите, които ми спасиха живота! БЛАГОДАРЯ на Павел, че повярва в мен и ме водеше търпеливо по правилния път 4 месеца! БЛАГОДАРЯ на Милена за силата, опита и надеждата! БЛАГОДАРЯ на Маги, че беше подкрепа за семейството ми! БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ, С КОИТО СЕ ЗАПОЗНАХ И СИ ПОМАГАХМЕ!
На 9.07.2023 год.отбелязвам 1 година трезвост. Тази година нямаше да е успешна без вашата помощ. Вече не играя. Посещавам групи за взаимопомощ, медитирам, пиша анализи, връщам се като доброволец в центъра, подържам контакти с други възстановяващи се. Знам, че тази борба ще е вечна, но аз съм готова да я водя. Вече и мечтая да помагам така, както се помогна на мен, да променя така наречените СТАИ със слънчеви и весели помещени, където всеки имащ проблем няма да се крие. Искам зависимият ДА НЕ Е ОТХВЪРЛЕН ОТ ОБЩЕСТВОТО, защото хората, които срещнах в центъра са най-добрите и интелигентни, минали през моя живот. Ще ви пазя в сърцето си завинаги!
МЕЧТАЯ да доживея момента, когато хората ще бъдат по-толерантни към всеки човек с различни проблеми. ВЯРВАМ, че това ще стане, ако остана чиста. БЛАГОДАРЯ И ВИ ПРЕГРЪЩАМ!