– Мамо, нарисувах целия свят. Той е цветен, летят животни, всички са млади и се побират в една рисунка. Това е моя свят и такъв ще ми бъде завинаги.
Може би защото много бавно пораствах, много трудно се учих, много бързо се доверявах, много бързо прощавах, много бързо си сменях мнението прогледнах извън моята рисунка чак на тринадесет години. Дотогава не бях сваляла магическите очила –НИКОГА.
Живях в приказка- за себе си бях писателка, певица и танцьорка от малка, добрите бяха щастливи, а лошите нещастни. Може би, ако се бяхме опознали малко по малко с живота нещата нямаше да са такива. Но всичко беше толкова изведнъж. Като появила се гръмотевица от ясно небе. Толкова хубаво ми беше, когато не знаех и когато не бях научена.
И все пак моя въображаем свят не го загърбих. Той беше в книгите, които поглъщах, сприятелявайки се с всички герои, бягайки от това, което не искам да срещна в реалния живот. А после… Винаги с нещо бягах. Когато книгите вече не ми носиха толкова ползи ги замених с бутилки и ,,приятели‘‘. Тогава усетих, че никой не го интересува дали ще прочета 10 книги или ще изпия 10 бири. Но все пак трябваше да вляза в истинския живот по някакъв начин – дори и отново бягайки – наполовина, но не точно. И накрая се влюбих в дявола. Така се бях обсебила по ,,смисъла на живота ми‘‘ –наркотиците, че загърбих всичко – книги, театър, храна, семейство, приятели, работи, здраве. Заедно с другата моя любов ми показаха нереален свят. Дори по книгите нямаше такова щастие. Запълваха ме с топлина, виеше ми се свят от удоволствие, болката изчезваше, докато бяхме заедно. Книжният плъх стана толкова уверено момиче, което обичаше да получава, каквото си реши и то веднага. Не ме интересуваше дали майка ми плаче сутрин или че баща ми остарява с дни. Всеки, който мразеше връзката ми, мразеше и мен – нямаше да ни разделят.
В някои моменти си мислих как героите в приказките имат семейство или поне се грижат за някого и решавах, че ще обърна съвсем нова страница – с нов живот, но в момента, когато илюзията изчезваше и оставах само аз с всичките ми недостатъци, с нуждата да бъда изолирана. Дори спомените от детската градина, основното училище и гимназията как ме обиждаха, ненавиждаха и страняха от мен се връщаха и ме измъчваха вечер. Да върна времето назад не мога, но мога да върна любовта – елате отново, вие ме правите човек. И те се връщаха. Но всеки път откривах нещо ново, несрещано досега с всяка една нова среща. Вторият път почнах да усещам, че не само сърцето ми са взели, а и мозъка – играят си с мен, искат да стана тяхна кукла на конци, но… Не искам да се връщам обратно. Обичам ви достатъчно, за да ви позволя.
Но усещайки, че губя почва под краката си, отново се оглеждам и хората, които са ме отгледали ги няма…Защо? Искам да имам всичко – и семейството си, и вас. Напускам ви за малко. Обещавам, не е сбогом. Просто искам да видя как са и другите ми любими хора. Третият път се завърнахте ядосани. След време разбрах, че се връщате с условие, но вече беше късно. Бяхте постигнали началната си цел – без семейство съм, без приятели, почти без дом, само аз и вие, и многото привидения, и нереални същества – точно, както и в книгите. Вече не ме унасяхте в приказка или забрава. Носихте ми само самота. Но първата тръпка не се забравя и аз се борих за нея, дори когато изнемогвах. Бяхте отмъкнали сърцето, мозъка, душата и тялото. Нищо не изпитвах, не можех да разсъждавам, нищо не ми беше интересно и едва вървях. Всъщност пътят ми беше само до вас.
И после спасение. Аз виках за помощ и ме чуха. Този път без никакво съжаление или носталгия… Вие ме убихте, няма да ви го простя. Запознах се с истинския живот – един пъстър, весел, добронамерен, вълнуващ. Но за съжаление не знаех, че трябва да се пазя дори от сянката си. Защото може да има отдих, малко мир и чиста любов, но вие ме обичате, въпреки че не трябва. И аз ви обичам, въпреки че не трябва. Събирайки се с вас аз вече знаех, че ще изживея един кошмар и бях подготвена, но винаги си мислих за първата тръпка – търсих я, гоних я, искам отново да летя в този живот, а не само да мечтая. Наистина беше ужасно, изпепеляващо.
Никога няма да забравя нощта, в която се опитахте да ме убиете. И преди ме съсипвахте и не ме пазихте, но не съм виждала такъв зъл блясък, такава зла магия – а вие трябваше да сте ми любовта. Ако си отида на такава възраст ще бъда ли пример? Какво ще кажат за мен? Ами мечтите, които имах… Никой нямаше да спомене за тях, а само за неестествения начин, по който щях си отида. И отново отдих… Ще търся любовта в усмивки, грижа, реални спомени, чувства. Този свят на алчност, егоизъм, грозота не искам да съществува пред моите очи. Сбогом!
Здравейте отново! Не си ли тръгнах? Защо сте още тук и какво правя аз, държейки ви за ръка? Нали получих всичко, което искам в живота, след вас? Нали вие се опитахте да ме преобразите в нещо, което не съм? Животът ми беше кошмар с вас. ,,Но той е кошмар и без нас. Ние поне ти помагаме за малко да забравиш за най-големия си враг в живота – ти самата. Ще се включиш ли в нашия танц?‘‘ Тази приказка няма ли край? … За последно ще танцувам с вас в представлението на мъртвите герои.
Към автора от нас:
Край има всичко, защото всичко е живо! И всеки край е начало.
Танцът на живота те зове, нужно е само да си припомниш стъпките, за да го танцуваш отново, защото и този танц не ти е чужд.
Един танц, моля!