Животът ми не е толкова интересен, за да мога да пиша за него. Бих описала как обичаше да си прекарва времето демона в мен, с който дотолкова бях свикнала, че можех да го нарека мой първи приятел. Той беше навсякъде в книгите, които четях като малка, забравяйки реалността, нежелаейки да се сблъскам с нея. Тогава той беше облечен така красиво, че другите около мен му се възхищаваха и го обичаха. Никой не можеше да разбере, че уж невинен той кроеше планове за по-нататъшни приключения – коварни и жестоки, но не само към мен, но и също към детето, което риташе твърде дълго време топка след училище, опитвайки се да забрави подигравките и шегите от неговите връстници, към детето, което залягаше над учебния материал, пропускайки сън или весели игри от страх, че ще се провали в това общество, което амбицираше успелите с цената на неизживяно детство и мечти. Можеше да се забавлява с детето, което никога не плаче или с това, което се разпадаше от всеки допир от чужд човек. Може би съм смесица от всички тези деца, може би не съм. Бях като хамелеон, минавах безброй много различни пространства на моята личност, но едно беше винаги едно и също – самотата. Затова с демона станахме толкова близки, но той растеше много бързо, карайки ме да не мога да дишам без неговото присъствие. Докато в началото ме амбицираше да влизам във все по-нови и вдъхновяващи места из прашните и новите корици, без да имам нуждата, от каквото и да е друго удоволствие, сега ме убиваше – с дъх на любов, но и забрава, погребани цели и студени тръпки, замръзявайки първо сърцето, а след това и останалата част от разпадащото се тяло. Когато демона стана дотолкова по-голям от мен, че затискаше  отвсякъде това, което можех да бъда без него, реших да направя всичко възможно да сложа край и да взема надмощие. Пропълзях от неговата силна хватка дотам, за да мога без дъх да кажа ,,Спасете ме‘‘. И въпреки, че борбата продължава в самота (която се опитах да избегна с теб) там някъде ще дойдат другите, които са преживели същата война. Пак е самотно с тях, пак е самотно с мен, но я предпочитам пред безнадежността, в която ме беше обвил. И в края, след като битката мина и победата е моя, искам да разбера защо все още ме сполетяват любовни мисли за Ада, от който така трудно намерих изход. Може би защото демона никога не си тръгва. Той затихва. Но както правят вълните преди буря, нали? И все пак – ще нося жилетки, знамена, за да ме открият, спасителна лодка и всичко друго, което се налага. Любовна мисъл за Ада… А после няма да има после…